Италиaнският език (italiano или lingua italiana) е основен романски език, говорен от около 63.000.000 души особено в Италия. В Швейцария това е един от четирите официални езици. Това е също официалният език на Сан Марино и Ватикана. Литературният тоскански диалект лежи в основата на стандартния италиански език, откогато правителството на новия щат го избра като единен комуникативен език после обединяването на Италия, и е среден вид между южните итало-далматински диалекти и северните гало-италиански диалекти .
Различно от другите романски езици, разликата между кратките съгласни звуци и дългите на латинския език е останала на италианския език досега. Като на най-голямата част на романските езици, ударението е отличително. Сред романските езици, италиянският е този, който бил останал най-близо до латинския по лексиката, а румънският до латинската падежната система, испанският до латинското глаголно спрежение и сардинският до фонетичната система.
Италианските говорещи го наричат нежно il parlar gentile (любезният език).
Географско разпределение edit
Италианският език е официален език на Италия и Сан Марино, и един от официалните езици на Швейцария, говорен особено в кантона Тичино и в кантона Граубюнден, зоната, която е наречена италианска Швейцария. Това също е вторият официален език на Ватикана и в няколко места в Истрия в Словения и Хърватия с италианско малцинство. Той се преподава в Монако и Малта, където беше официален език до 1934. Говори се също в Корсика, в Савоя и в Ницца (зони където винаги се говорят италиански диалекти), и в Албания.
Италианският език се говори в бившите италианските колонии в Африка (Либия, Сомалия и Еритрея). Все пак, днес употребата на езика в бившите колонии е намалила. Италианският беше езикът за обучението през колониалното време, но през 1997 г., имаше само едно италианско училище, с 470 студенти.[1]
Италианският език и диалектите се използват много от италианските имигранти и от децата и внуците им в западна Европа (особено в Люксембург, Германия, Обединеното Кралство и Белгия), в САЩ, в Канада, в Австралия, и в латинската Америка (особено в Уругвай, в Бразилия, в Аржентина, и в Венецуела).
В САЩ италианските говорещи се намират особено в четири града: Бостън (7.000), Ню Йорк (140.000), Филаделфия (15.000) и Чикаго (12.000) .[1][2][3][4] В Канада има две големи италиански групи в Монреал (120.000) и Торонто (195.000). Италианският е вторият най-говорен език в Австралия, където 353.605 души, или 1.9% на населението, говорят италиански вкъщи.[2] В 2001 има 130.000 италиански говорещи в Мелбърн,[3] и 90.000 в Сидни.[4]
Фонетика edit
Гласни звуци edit
Италианският език има седем гласни звука: /a/, /e/, /ɛ/, /i/, /o/, /ɔ/, /u/. Двойките /e/-/ɛ/ и /o/-/ɔ/ не се отличават в правописа и често се смущават, даже и да ги използват много диалекти. Например: "perché" [perˈkɛ] (защото) и "senti" [ˈsenti] (чуваш/чуй!), се използват от няколко северни диалекта, и [perˈke] и [ˈsɛnti] се казват от средните и южни диалекти. Различните употреби посочват произхода на говорещия. Стандартната употреба е тосканската, но, вън от Тоскана, само няколко души вярно изговарят тези гласни, особено актьори и журналисти.
Те са наистина различни звуци: вижте /ˈpeska/ (риболов) и /ˈpɛska/ (праскова), и двамата написани pesca. Подобно и /ˈbotte/ ('бъчва') и /ˈbɔtte/ ('удари'), и двамата написани botte, отличават /o/ и /ɔ/.
В гласните съчетания гласните се изговарят отделно. Има дифтонги (напр. uo, iu, ie, ai), но те са составни само от неударено u или i преди или после ударена гласна.
Неударенето u в дифтонги е подобно на аглийската полугласна w, неударенето i е подобно на българска полугласна й. Напр.: buono [ˈbwɔno], ieri [ˈjɛri].
На италиански има и трифтонги, като "continuiamo" ("продължаваме"). Другите съчетания с три гласни са съчетания с една полугласна (/j/ или /w/), една гласна, и едно гласно окончание (особено /i/), като в miei, suoi (те са едносрични думи: първите "i" и "u" са само полугласни), или с две полугласни и една гласна, като група -uia-, или -iuo- в думата aiuola (леха). [5]
Съгласни звуци edit
Когато има два симбола в същото място на таблицата, дясната буква е беззвучният звук и лявата буква е звучният звук.
| Билабиални | Лабиодентални | Зъбни | Алвеоларни | Палатално- Алвеоларни |
Палатални | Веларни | |
|---|---|---|---|---|---|---|---|
| Експлозивни | p, b | t̪, d̪ | k, g | ||||
| Носови | m | [ɱ] | n̪ | ɲ | [ŋ] | ||
| Вибриращи | r | ||||||
| Фрикативни | f, v | s, z | ʃ | ||||
| Африкати | ʦ, ʣ | ʧ, ʤ | |||||
| Латерални | l | ʎ |
Звукът /n/ е подлежен на асимилация когато е преди една съгласна, например, когато е преди веларен звук (/k/ или /g/), се изговаря [ŋ]. Италианските експлозивни не са придихателни.
Италианският език има удвоени, или двоени, съгласни, които се отличават от съгласната дължина. Дължината е отличителна за всички съгласни с исклучение на /ʃ/, /ʦ/, /ʣ/, /ʎ/ /ɲ/, които са винаги удвоени, и /z/, което никога не може да е удвоено. Удвоените експлозивни, африкати се изговарят като удължени закривания. Удвоените фрикативни, носови и /l/ се изговарят като удължени неексплозивни. Изговорът на буквата r е [r] на стандартен италиански, като българско [р]. Има също невибриращо /ɾː/, като английски r, но може само да е диалектален звук. Името му на италиански е erre moscia.
Италианските фонетични правила обикновено не позволявам на имената и на глаголите да окончат със съгласен, и чуждите думи могат да получат окончаваща гласна в повече.
- ^ Tekle M. Woldemikael, "Language, Education, and Public Policy in Eritrea," in African Studies Review, Vol. 46, No. 1. (Apr., 2003), pp. 117-136.
- ^ Australian Bureau of Statistics, 2005, "Language other than English" (spreadsheet of figures from 2001 Census)
- ^ Australian Bureau of Statistics, 2002, "A Snapshot of Melbourne"
- ^ Australian Bureau of Statistics, 2002, "A Snapshot of Sydney"
- ^ Serianni, Luca (1997). Italiano. Garzanti. p. 15.
{{cite book}}: Unknown parameter|coauthors=ignored (|author=suggested) (help)