User:Martha Forsyth/Nedelino stuff

This material is copied from Nedelino (in the Bulgarian Wikipedia) because I would like to save it, and also fix its format. According to the "talk" page, 30 March 2008, the article was written by г-н Светозар Любомиров от гр. Неделино, whose permission should be sought to include it (and make it open source - we can get to that later!). Tourism Bulgaria/Неделино/Празници seems to be the basic source for this material, follow the links to individual articles. But there are little expansions here and there (suggesting that the original source is still not discovered), and I have not found the opening text anywhere, yet. Aha! Found in toto, complete with typos, NO formatting: Nedelino Portal

Литература edit

В съзнанието на неделинци годишния цикъл е маркиран от две дати – шести май (Адралез) и седми ноември (Касъм). Времето измерват като отброяват дните от Касъм до Адралез и от Адралез до Касъм. Тези два дена съответстват на Гергьовден и Димитровден от християнския календар. Това са дните, които бележат началото на лятото и началото на зимата. Отброявайки дните между тях, неделинци планират и извършват земеделската си работа. От Касъм до Адралез са 180 дни, а от Адралез до Касъм са 185. Опитът ги е научил кога е най-подходящо всяка една земеделска култура да бъде засята.

Подготовката за земеделската работа започва с ритуално хранене на вола. Четиридесет дни преди Адралез стопанката на къщата изпича четиридесет колака и ги дава на вола. Обяснимо е защо волът е на особена почит. Ако нивите не са изорани, хората не могат да се надяват на никакви добиви. Големите земеделци са отглеждали по два вола, защото се впрягат да орат по двойки. Другите образуват “чифт” с вола на някой сродник или съсед. Съблюдава се единият да може да оре от лявата, а другият от дясната страна. Ако бъдат впрегнати погрешно, те не орат. Двойка волове никога не се борят помежду си. Дори когато някой от чифта по време на паша е нападнат от по-силен противник, то ако другият от чифта е наблизо, непременно ще му се притече на помощ и заедно отблъскват противника.

В народното съзнание земята е огромна медна тава, която се подпира от рогата на вол. Слънцето е носено по небесния свод от вол със златни рога.

Като обузданата противоположност на дивия бик, волът е символ на доброта, спокойствие и кротка сила. Като ценен помощник на човека, той е на почит в цяла Източна Азия като културен герой. Мъдрецът Лаодзъ язди вол когато пътува към западните краища и се е считало за неморално да се яде месото на този помагач в орането. В обредния свят на християнството волът е почитан наравно с осела, тъй като в различни писмени източници те са заедно в обора във Витлеем. Древна Гърция го почита като свещено животно, годно за жертвоприношение. Хекатомба е жертвоприношение на сто вола. На остров Тринакия изгладнелите спътници на Одисей изяждат воловете, въпреки забраната и умират. Оцелява само Одисей, който сдържа глада си.

Псевдодионисий Ареопагит обобщава мистичната символика на вола по следния начин: “образът на вола изразява силата и мощта, способността да се дълбаят интелектуалните бразди, които да приемат оплодотворителните небесни дъждове, а рогата му символизират непобедимата и закриляща сила”.

В по-ново време волът е все по-рядко срещан в оборите на неделинци. Неговите функции да оре земята се поемат от магарето, мулето, та дори и кравата. Тъй като те могат да бъдат използвани и за други нужди, а волът става само за оране и неговото отглеждане е неизгодно. И като жертвено животно вече е рядкост в обредните практики, а когато се използва, той замества седем курбана. За седем курбана се зачита и кравата, но тя не трябва да е “стелна”, да не е “саймал”, да е “ялова”.

Големил и Малчил edit

Първият месец от годината тук хората са нарекли Големил. Неговото име е непосредствено свързано с името на втория месец – Малчил. В официалния календар това са месеците януари и февруари. Името Малчил е дадено затова, защото вторият месец от годината е най-кратък. Това са най-студените месеци, когато всички от дома са си вкъщи. Жените предат и тъчат, момите и момците се събират по седенки и попрелки, децата лудуват по пързалките, а мъжете са се прибрали от гурбет и стоят на сладка приказка край огнището, дълго свиват и пушат горчив тютюн, като обсъждат световните дела и разни небивалици, научени от бащи и деди. В по-ново време момите и жените свалят от сандалите изсъхналите низи и пасталират тютюна, а мъжете го складират на тонги и бали.

Зимните нощи са дълги и има време да се дегустират приготвените през лятото и есента зимнини. Най-предпочитани са пастърмата от овца или коза и тлъсто говеждо месо, варено с кочан (ядливо цвекло). Туршиите и домашните напитки само допълват трапезите. Изобилието обаче е било рядкост. Възрастните хора и до днес помнят оскъдицата и гладните времена, когато хлябът се е приготвял от просо и царевични кочани.

През тези месеци стават най-много сватби и годежи. Момковите родители отиват в дома на момичето, което са си харесали за бъдеща жена за да момаруват, т.е. да получат благословията на родителите и. Момаруването е задължително преди всеки годеж и сватба. То се извършва многократно, докато сватбата се “отсече”, т. е. когато се получи пълно съгласие както от момъка и момата, така и от родителите. По време на момаруването момковите родители носят на момата нишан – това са дарове, които са приготвени за бъдещата булка – платове, дрехи, украшения, накити, но и някаква златна пара. Ако по някаква причина сватбата не се състои, момата е длъжна да върне нишана на родителите на момъка. Ако след състояла се сватба се стигне до раздяла, то тя запазва нишана.

В съзнанието на хората двата месеца са братя, които се надпреварват кой от тях ще е по-студен. По-малкият е казал: “Ако не ме е срам от батя, ще спукам всички гърнета, които врят на печките в къщите”.

Макар понякога да застудява за няколко дни, зимата в Неделино е мека, снеговете се задържат за кратко. Студеното време се задържа докато духа вятърът Пайряз . Той е силен западен вятър и нерядко отнася покриви на плевни колиби, та дори и на къщи. Задуха ли обаче Лóдус откъм юг (или още го наричат Бял вятер), бързо разтопява снеговете и капчуците потичат. “Пропеят ли кáпушките, на портите чука Марта”-казват неделинци.

Марта edit

Големúл и Малчúл в Неделино вече са отминали, дошла е Мáрта – третият месец след Кóлада. Дългата зима и лютите студове вече са назад във времето. Всичко се ражда за нов живот. Дошла е пролетта и заедно с нея надеждата за добра и плодородна година, начало на новия земеделски цикъл. Спира тракането на домашните станове, на които са се приготвяли моминските руби и дарове, варосват се одаите, прогонват се всички земеделски сечива. Започва пролетната суетня. Но преди това всеки трябва да се “мáрти”…

Мартенето става на 14-ти март. Обредът се нарича Марта. Счита се, че на този ден излизат всички пълзящи твари, които са прекарали зимата под земята – змии, гущери, смоци. Те са постоянна заплаха за хората и домашните животни през цялото лято, нерядко вземат и жертви. Обредните действия, натоварени с дълбок символен смисъл, целят предимно прогонването им далеч от домовете и измолване от божеството на плодородие, благодат, любов и добруване.

Рано сутринта на Мáрта стават всички обитатели на къщата, слагат на ръце мартениците, запалват огън в средата на двора, след това палят от него ръкойка неовършана слама и правейки кръгове със запалена факла около главата, така че само да дими, си започват да обикалят къщата и обора с домашните животни един по един от запад на изток като по време на обиколката повтарят:

Бягайте гущере!
Бягайте змии!
Бягайте смоци!
Бягайте въшки!
Бягайте бълхи – ей въз баúрен нагоре!

Останалите членове на дома един по един надкрачват огъня на двора и с движение на двете ръце между краката се “мáртят”. Опушват се с дим и го разпръскват около себе си. След това прескачат огъня до изгрева на слънцето. Цялото домочадие и домакинство е приобщено към обредното магическо очистване. Ако някой от домашните е пропуснал да се мáрти, то се счита, че “Марта го е напикала” и през цялото лято природата няма да е благосклонна към него, няма да му спори работата, сутрин ще се успива.

В съзнанието на хората Марта е добра старица и не е отрицателно натоварена. Тя е майка на единайсет деца – това са останалите месеци от годината.

Някога мáртенето е било популярно в целия регион около Неделино (в региона има тринайсет по-големи и по-малки села и махали), но в самото Неделино са популярни мартенските огньове. Те се кладат и палят на най-високото място около квартала, предимно от хвойнови клони, защото пръскат най-много искри и отблясъците се виждат най-надалече. По такъв начин се осигурява защита на цялото землище до където се виждат отблясъците от огъня. Момците и децата прескачат огъня. Веселието продължава до късна вечер. В обреда участват представители на по-големи общности – квартал, махала. Няма данни за палене на огньове в дворовете на къщите, нито за ритуалното им обхождане с димящи факли, не се обхождат и оборите с домашните животни. Докато при мáртенето в близките селища е ангажирано само семейството, при това всички негови членове,то при ритуалното палене на мартенските огньове в Неделино участват предимно децата и момците.

В последните десетина години мартенски огън се кладе и в центъра на града, като “мероприятието” е дирижирано от местните читалищни власти и е именувано “Наша Марта”.

В народните вярвания огънят и димът притежават огромна защитна и очистителна сила. Огънят е свещен символ на домашното огнище. На стопанинът на къщата е отредено почетно място до огнището и никой не може да сяда на неговото място когато той отсъства от дома. Както в повечето култури и в Неделино срещаме схващането, че огънят има двойствена сила. Ако някой сънува, че му изгаря къщата, счита се, че ще умре стопанинът на дома. Ритуалното прочистване с дим има същата сила както огъня и водата. Димът от слама и хвойна, издигащи се отдолу нагоре, се отъждествява със световната ос и символизира връзката между небето и земята и одухотворяването на човека. Душата на мъртвия, според местните представи се възнася през комина. Такъв е смисълът на издигащия се дим от централното огнище през дупката на върха на монголската юрта, а в Китай и Тибет се вярва също, че димът възнася душата на мъртвия в отвъдното.

Изричаното заклинание при “мáртене”, цели да прогони пълзящите твари, а така също и бълхите и въшките. Но наред със змиите се прогонват гущерите и смоците, които във вярванията на хората са културни герои.

Гущерът и смокът във всички средиземноморски култури са познайници и приятели на дома. Културни герои са в Черна Африка. Срещаме ги често като декоративни мотиви и се асоциират със застъпници и пратеници на боговете. В Египетските йероглифи гущерът е белязан с доброжелателност.

В Неделино се счита, че е грях да се убива гущер. Зеленият гущер, обаче не се радва на такава почит. Не е грях да се убива. Те не се ядат. Грях е да се убива и смок край къщата, защото, според местните представи, той е неин стопанин. Душата на мъртвия баща или прародител се вселява в него. Вярва се, че заровеното имане има свой пазач – смок и за да се изрови златото, трябва да му се принесе жертва. Прогонването им чрез заклинание можем да тълкуваме само във връзка със символиката на змията, като нейни смекчени образи. На особена почит тук се ползва дъждовникът. Вярва се, че е щастлив този, който го види на пътя, но трябва да се отнесе към него със страхопочитание, изсвирвайки три пъти с уста, инак ще оглушее. Строго се забранява да се прекрачва или убива.

От змиите в Неделино се срещат пепелянка, усойница, водна змия, смок и слепок. Отровни са само първите две и те могат да бъдат убивани.

Последните сватби се правят през март, защото вече започва земеделският цикъл и момичето участва в земеделската работа на собственото си семейство.

За Марта е характерно ритуалното кичене на децата и момите с мартеници. В Неделино мартениците са се приготвяли от стара жена в навечерието на празника, като се изисква преди това да не е докосвала огън, но в по-ново време това правят момичетата. Неделинската мартеница е разноцветна, освен бял и червен в нея се усуква зелен, син, розов и син конец. Мартениците се връзват по ръцете на децата, слагат се като гердан на шията но момичетата. С мартеници се свиват сватбарските китки, сватбарското знаме също се краси с мартеница. Те се връзват още на дръвчетата в градината и на новородените домашни животни. Мартениците се носят до първото кукане на кукувицата, след което или се връзват на плодно дърво или се поставят под камък. На следващия ден проверяват какво освен мартеницата има под камъка. Ако видят бръмбар или червей вярват, че през годината ще се плодят едрите домашни животни. Ако под камъка има мравки или буболечки, вярват, че ще се народят много агънца.

Широката употреба на мартеницата се обяснява с магическата сила на червения конец, който има способността да пропъжда злите сили и болести, предпазва от магии и недоброжелателни погледи. Носи се и против “уроки”. Червеният цвят е символ на многообразието на битието, представящ кръговрата между живота и смъртта. Най-често се свързва в символните аранжименти на залеза и есента, но по-често с изгрева, зората и пролетта. Червеният вълнен конец е широко разпространен апотропей в народната култура на Неделино. Ако пиете за първи път вода от никой извор, то непременно трябва да оставите на него червен конец, за да не ви хване хрема.

Утвърдена традиция е на мартеницата да се поставят байници –полускъпоценен камък, който е пробит и през отвора му се промушва конец. Така се подсилва нейното действие. Против уроки се слага син байник, а за здраве, любов и късмет – червен. Байникът притежава магическа сила да отпраща злото и да носи здраве и късмет на приносителя си. Името му се свързва с баене, предсказване. Той е своеобразен медиатор, който осигурява връзката с божеството. Някога баенето, гадаенето и предсказването на бъдещето с байници ще е било много популярно. От байници са се правели гердани, които са връзвани като наниз на шиите и са служели както за украшение на момите и невестите, така и за защита от зли очи.

Перперуга (пеперуда) edit

Макар и хората тук да имат сравнително точни ориентири за времето, натрупаният опит им е подсказал, че в природата, ако може нещо да се предскаже, не винаги може да се предизвика, когато е нужно. Наблюдението на природните процеси ги е довело до убеждението, че ако има тъмни облаци откъм Светиле (Свети Илия) – връх в северозападната страна на Неделино - то непременно ще завали дъжд. Ако вечер се наблюдават светкавици откъм върха, то непременно до сутринта ще завали. Любопитно е, че и населението на околните селища вярва и знае, че облаци и светкавици откъм връх Светиле носят желания дъжд. Може би не случайно са му дали и името на свети Илия, покровителя на гръмотевиците. И до днес хората са убедени,че облаците и гръмотевиците от тази страна носят дъжд. Никакви съвременни метеорологични прогнози не могат да съперничат на изконните наблюдения на местното население.

В миторитуалния комплекс на Неделино Пеперуда няма фиксирана календарна отнесеност. Спомен за нея пазят само най-възрастните хора, а началото и се губи някъде далече в миналото. Има данни, че по-често и до по-късно пеперуда се е правела в съставните селища на общината.

Пеперуда се е правела при дълга засуха и по този начин се е измолвал дъжд от божеството. Жени и моми се събират на селското сборище, избирали са момиче-сираче, което са обкичвали с букови и върбови клони, потопени предварително във вода или са го обличали във вехти дрехи. След това са го поставяли в образуван от тях кръг и чрез размахване на ръцете то опръсквало насъбралото се множество с капки вода от клоните или напоените във вода ръкави. Момите подемали да нареждат:

Лéти, лéти дъжд,
да се роди ръж,
да печем колáци,
да храним сираци!

При необходимост от дъжд ритуалът е бил повтарян и се е вярвало, в рамките на три дни трябва да завали.

Проучените данни сочат, че обредът е бил жив до скоро. Седемдесет годишният бай Илия Петров свидетелства, че помни последната Пеперуда, в която и той е участвал. Любопитното тук е, че за Пеперуда е бил избран мъж – Таско М. След тази дата обредно измолване на дъжд в Неделино не е имало. “Помня много добре, че беше лятото на 1952 година. Дълго време не беше валяло и решихме да направим Пеперуда. Накичихме Таска със зелени клони. Събра се цяло Гъркавце(името на квартала)- женуря, деца, мъже- минахме през Гъркавскана кеприе (мост) и стигнахме до Шумарате (съседен квартал)”. Това свидетелство е важно, защото свидетелят е участник в действително практикуван обред, свидетелства се точно кога за последен път се е практикувал и че главното действащо лице е бил мъж – практика непозната в други региони на страната. Информаторът твърди, че мъж-пеперуда не е било необичайно за тях тогава.

При проучването на обреда в съседните селища не се установи някога ролята на Пеперуда да е изпълнявана от мъж. Най-вероятно тази практика в Неделино е повлияна от ислямската традиция, при която функцията на жената не се свързва с публични прояви. Известно е, че тъкмо през 30-те и 40-те години на ХХ век това влияние силно се изостря в региона. Във всяко селище са изпратени ислямски духовници от съседните кърджалийски селища, които твърде успешно и безпрепятствено изпълняват мисията си сред това население, което е било изоставено от българската държава тогава.

В много култури пеперудата е символно животно и любим културен герой, символизиращ мимолетността на красотата. Тя е застъпник на душата. Съществуват стари вярвания, че мъртвата любима може да дойде от отвъдното в образа на пеперуда, а пеперудата може и да предскаже близката смърт на любимата. Този мотив срещаме в една песен от Неделино:

Край Дунива расте росна трява,
на тревица жълта перперужка,
на крилца и жално-милно пише,
че ще Милка млада да загине.
В петък се е Милка разболяла,
в събота е болест прилежала,
във неделя богу душе дала,
в понеделник майка на гроб плаче…

В такъв смислов контекст изборът на момиче-сираче за пеперуда не е случаен. Както хората са снизходителни към сирачето, така и божеството трябва да се смили над него, да бъде снизходително към хората, чието оцеляване е в пряка зависимост от живителната влага на дъжда. Освен това плодоносната символика на зелените върбови и букови клони, както и росата от тях трябва да “осигури” успешно задомяване на сирачето и добра реколта по нивите.

При още един обред, участниците образуват кръг, а в центъра на кръга застава главното действащо лице (виж обредното “напяване на китки” и празника Адралес). И тук графитемата на кръг с фиксиран център внушава идеята за желано плодородие, изобилие, благополучие – както всеки соларен символ.

Адралез edit

Най-почитаният празник в традиционния календар на Неделино е Гергьовден, който неделинци именуват като Адралез. Името най-вероятно се свързва с арабското наименование на този месец Хадърлез, което в превод се свързва с разлистване, раззеленяване. Календарно празникът е отнесен към пролетните празници и се свързва с шести май. Като първи ден на лятото народните вярвания го свързват със събуждането на природата, с буйния пролетен цъфтеж, както и с могъщата им сила да даряват с плодородие и здраве.

Тъкмо тази практическа основа, свързана с ежедневието на хората и трудовата им дейност, е най-важният белег на празника. Той е изчистен изцяло от всякаква религиозна мистика, абстрактно-религиозните представи са заменени от вярвания, свързани с ежедневието. Макар и дълбоко законспирирани в обредни действия, прозират стари предхристиянски и езически схващания, както и вярвания, свързани с някогашните обитатели на този край. Чувствителна отлика на празника е отсъствието на гергьовденските песни, посветени на св. Георги, както и богатата обредна практика на приготвяне на хлябове, обща трапеза и курбанът. Коленето на агне и свързаните с това веселия се явяват в празника в по-ново време и са в резултат на влияния на националната култура. Акцентът тук е поставен върху обредното напяване на китки, люлеенето и броденето на реката.

Гергьовден в Неделино се празнува три дни, което също е отлика от националната културна традиция. Тази практика е продиктувана от факта, че по всякакъв начин момците, които са изолирани от обреда, се стремят да осуетят напяването като най-често изхвърлят китките. Изобретателността на момите обаче гарантира извършването на обреда в рамките на три дни.

Празникът се осъществява на два етапа. В първия етап още в ранния следобед на пети май всички моми берат цветя и вият китки. След залез слънце те се събират на едно място, обикновено на селския харман или в нечий двор, поставят китките, всяка със съответен белег (най-често цветен конец), в бяло менче или казан, след което съдът се пълни с вода, като се съблюдава пълно мълчание от участничките в обреда. Водачките на групата внимателно избират мястото, където трябва да бъде скрит съдът с китките- под трендафил или лоза, ала така, че да бъде огряван от луната. В казана се поставя нож- пазач с дървена дръжка, покрива се с престилка и се оставя да пренощува под дървото. В ранни зори след първи петли момите, момците и децата стават и започва напяването на китките. Всички на кръста си са опасли “повуй”, зелено увивно растение, за здраве. Съдът с китките се поставя в центъра на хармана. Всички моми се нареждат в кръг около него.до казана сяда едно момиче, което е предварително избрано, за да е “чисто”, бърка с ръка и хваща една китка. В това време наредените в кръг моми пеят:

Катрó честúто белúто?
Баш да си вземе севдъна…
Киткана да му излезé.

Или

Катрó честúто белúто?
По-много руба да има…
Киткана да му излезé.

Или

Катрó честúто белúто?
Въз друм и низ друм да ходи,
На бяло конче да яха…
Киткана да му излезé.

Или

Катрó честúто белúто?
На висок одер да седи,
Желти алтъне да ниже…
Киткана да му излезé.

Или

Катрó честúто белúто?
По-много жито да има…
Киткана да му излезé.

Композицията на песента (“нáръчката”) е проста. Тя се състои или от едно тристишие, или от едно четиристишие. Първият и последният стих се повтарят при всяко наричане, а във втория и третия се съдържа пожеланието. То е за щастлив и по сърце скорошен брак, за любов, за щастлив живот, за богата реколта, за добър приплод при домашните животни, за здраве и берекет. Пеенето се извършва по двойки или от всички момичета на два гласа- двугласното пеене не е характерно за Родопите. Среща се само в неделинския регион. При него първият глас “води”, а вторият “следи” и осигурява орнаментиката на песента.

Когато се изпее “нáръчката”, момата от центъра на кръга изважда китката и я вдига над главата си, без да маха покривалото. Китки се слагат за любимия и за всички членове на семейството. И така пеят и наричат докато свършат китките. Вярва се, че тази, която е паднала на дъното, носи смърт на този, на който е наречена. След като приключи напяването, всички се мият с водата, пръскат домовете, домашните животни, дръвчетата в двора- за здраве и изобилен плод. После вкупом отиват на реката и преминават през нея три пъти (бродят) с боси крака, мият лицата си, пръскат се с вода, след което отиват при ореха, където момците са направили люлки от въже, а понякога и дървени и започва люлеенето, придружено с песни, закачки и веселие. Всичко това се повтаря в три последователни дни.

Обредът по напяване на китки в Неделинско има богат символен смисъл.

Символите имат свой език. Той ни помага да разкрием скритата същност на нещата, закодирана в обредните практики.

Обредът е едно тайнство, свързан с инициалната магия на първия ден и е календарно- повратен момент от целогодишния природен и стопански цикъл (“Адралез” е първият летен ден и е в средата между зимата и лятото). Наричанията на момите за женитба са отнесени към преходен период- от моминство към съпружески живот.

Тайнството в обреда се подсилва от няколко момента: набирането на китките е свързано с пълно мълчание; съдът се поставя така, че да се огрява от луната; поставя се нож- пазач срещу зли и демонични сили, както и да пази китките от ергени, които ако намерят съда, хвърлят в него мръсотии или мърша (умрял плъх или котка, животински изпражнения, а и самите те уринират и дефекират в съда и около него) или пък изхвърлят съдържанието му.

От митологична гледна точка времето от залез слънце до първи петли е белязано с отрицателен знак, то съответства на хаоса- бродят зли и демонични сили, принадлежащи към хтоноса. Тогава се правят магии. За да се получи “магията” за сбъдване на предсказанието при напяването на китките, е необходимо те да пренощуват на открито (точно от залез слънце до първи петли), но са защитени чрез покривало и нож. Те са вещи с апотропейна функция, имат сакрално-позитивна стойност, притежават магическа способност да прогонват зли и демонични същества.

Ножът, който в обреда задължително е с дървена дръжка (“чурянь”), се явява символ на плодородие и закрилник на реколтите. Той е активното начало, което видоизменя пасивната материя. В бита на неделинци ножът с дървена дръжка има предимно битово приложение- с него се нарязва хлябът, присаждат се плодни дръвчета, реже се пъпната връв на новороденото, слага се под възглавката, ако някой е измъчван нощно време от кошмарни сънища. Ако е с метална дръжка, той е или касапски (служи за жертвоприношение), или поставен в специална кания и препасан на кръста, е белег на мъжественост и средство за самозащита. В обреда апотропейната му функция за защита и плодородие е сродна с тази на покривалото. При Фройд той има фалическо символно значение- твърда сила, мрачна, нечиста, дяволска.

За покривало най-често се използва престилка, която наред с декоративната си функция, като елемент от женското облекло, в народните представи е утвърден белег на жената. Заложеното в престилката женско начало я осмисля като носител и стимул на плодовитостта, но заедно с това тя предпазва от пагубни контакти и опетнявания по време на свещенодействието, свързва се със защитата.

От етическо гледище тя покрива долната част на тялото- от кръста до коленете- мястото на страст и емоционалност и се свързва с оплождането, с раждането. Покривайки, за да предпазва, да служи за преграда, покривалото е и посредник, то трябва да пропусне лунната светлина, която ще осъществи магията. Символиката му се преобръща- превръща се не в това, което крие, а в това, което позволява да се види. На сутринта ще се “види” на кой каква китка му е излязла, каква ще бъде съдбата му. Сполуката тук не е случайност, а знак на особена благосклонност на съдбата, на божеството. Покривалото става атрибут с висок семиотичен статус. Освен да предпазва, то е и несъмнен класификатор на плодородие и изобилие.

От значение е и съдът, в който водата се налива и се поставят китките- това е казан или менче (“áркма”, “хáркма”, “хáркома”). В бита на хората тук тези съдове имат изключително широко приложение- в казан се приготвя храната за всички обреди, в “áркма” се съхранява водата за пиене, топли се водата за измиване на мъртвец.

Редица вярвания са свързани с този съд. Грешниците на този свят изкупуват греха си на другия свят във врящ с катран казан. По формата си те се доближават до символиката на кръга. Поставените в съда цветя са в защитено пространство, те са предпазени от зли и демонични същества, от дивата и опасно природа. Заграденото пространство се отделя от аморфната среда на профанното и се институционализира като сакрално, където се осъществява връзката с божественото. С функцията си на основен апотропей той осъществява преградата между Космоса (подреденото пространство) и Хаоса. При самото напяване момите са подредени в кръг, момите са в центъра на кръга. При тази конфигурация се получава кръг с фиксиран център. Казанът се превръща в огнище на интензивна динамичност, на особена магическа сила, изпълнява ролята на стожер. В абсолютния център на хармана е забит стожерът, където се намира фитоморфният образ на житния дух. Той е средищна точка, вместилище на божеството – “царят, брадата или китката на нивата” (Д. Маринов).

Графитемата на кръг с фиксиран център, освен като маркер на сакралното пространство, се явява и като символ на плодородието. В астрологията той е знакът на слънцето. Ролята на абсолютен център, център на центровете е само бог, неговото присъствие е вездесъщо и безгранично в невидимия център на битието. В иконописната традиция на Христос се приписва функция на център. Поставянето на казана в центъра на хармана и в центъра на кръга, който образуват момите, може да се асоциира с желание за връзка с божеството за омилостивяване с успешна женитба, плодородие, изобилие, каквито са пожеланията на напевките.

Връзката с божеството се осъществява и във вертикалата. Избраната мома, която напомня шаманката, изважда китката от съда и я издига над главата си след произнасяне на напевката. Движението на ръката вертикален план може да се асоциира с изправянето на вертикалата, с космичния стълб, със съобщителен канал, но в същото време е и жест на благополучие.

Казанът се явява проекция на обърнатия космос – дъното му е сводесто, съответства на небето, а горната част, повърхността му – на земята. В народните представи небето е като похлупак (сводест), а земята е равна като тепсия и се крепи на гърба на вол, а в други случаи на рогата му. Затова се вярва, че чиято китка е паднала на дъното, той ще умре, ще се възнесе на небето. Магическата сила на казана се подсилва и от водата (най-чиста тя се съхранява в менче или казан), казанът на изобилието, от който непрекъснато се излива храна. В митовете на Урало-алтайските народи и в цяла шаманска Азия е разпространено името Казан – господар на дълбоките води, който се бори с Ак-Кьобьок (Бяла пяна). С това име са кръщавани градове (на волжските татари). То присъства в редица елински легенди, в които чрез варенето в казан се придобива сила и безсмъртие.

Освен при напяването на китки, казанът присъства в почти всички обредни практики – приготвят се обредните ястия “пиляф” и “бъргуль” за сватби и “госки”, участва в обредите при раждане, в казан се топли водата за измиване на мъртвец.

Множество културни напластявания приписват на водата очистителна, здравеносна, плодоносна сила, а в редица митове за сътворението на света е източник на живота, но и на разтварянето, удавянето. В много култури потопите сменят предходни цикли на сътворение и унищожават форми на живот, които не са богоугодни. Този дуалистичен смисъл на символиката е повсеместно разпространен. Обредната мюсюлманска молитва може да бъде извършена едва след като молещият се е пречистил след умиване, чиито особености са подчинени на множество правила.

На особена почит в Неделино е изворната вода. Тя също е белязана с дуалистична символика. Наред с чистотата и благодатта в народните вярвания изворът е обиталище на водни духове и джиновe. Затова край извор не се сяда, не се пикае,а когато се пие вода за пръв път от определен извор се оставя вълнен конец, за да не те хване хрема. Изворът се “каптира” и чак тогава мястото се “опитомява”. Навсякъде в региона ще срещнете чешми (най-често край път), построени “за хаир”, но и освободени от зли и демонични същества.

Вярва се, че в задтробния живот на човек му е необходима вода, затова за смъртника се строи чешма. Във вярванията на хората тук с особена здравеносна сила е надарена изворната и минерална вода на Адралез. И до днес възрастни хора се тълпят точно по празника на близките минерални извори в с. Баните. Пият, къпят се, наливат вода за домашните и вярват, че ще са здрави през цялата година. Затова в обреда във вода се поставят китките,с нея се мият, пръскат се, пият, пръскат дома и домашните животни, плодните дръвчета, бродят реката. Качествата на водата се подсилват с магически предмети и действия –налива се от “чисто” момиче в мълчание, в нея се поставя нож, покрива се.

В християнската религия водата символизира духовния живот. В разговора на Исус със самарянката се казва: “… който пие от водата, която аз ще му дам, ще стане в него извор с вода, който тече в живота вечен.” ( Евангелие от свети апостол Йоан, 4:14). Освен това символизира божието слово. Във втора книга Мойсеева (32:2) четем: “… учението ми ще капе като дъжд, думата ми ще слезе като роса, като тънък дъжд на зеленище и като пороен дъжд на трева.”

Росата е и символ на възраждане: “събудете се и запейте радостно, вие, които обитавате в пръстта, защото росата ви е като росата на тревите и земята ще предаде мъртвите” (книга на пророк Исая 26:19). Особена е символиката на росата, концентрирала в себе си животворяващите сили на влагата. В обредното напяване на китки в Неделино символиката на росата се свързва с вярването в нейните лечебни и здравеносни качества. С нея момите мият лицата си, за да са красиви и да нямат лунички. С роса се заквасва млякото и закваската се пази цяла година. Дават на децата да пият, за да не боледуват. Росата влиза в целия символичен ред на обреда, свързан със събуждането на природата и надеждите за щастлива и плодородна година.

На кръста си в ранни зори момите запасват “повуй”- Обикновен повет (Clematis vitalba).Неговото символно значение е близко до символиката на бръшляна- (двете растения си приличат). Обикновеният повет е увивно растение, увива се около дърветата благодарение на дългите дръжки на листата. Поради това си свойство веднага се налага асоциацията, че символизира любовта, жаждата, нуждата от покровителство и е женски символ. В същото време той се опасва около кръста и се доближава до символиката на пояса. Опасвайки се, бележи завършен цикъл и готовност за преминаване в друг статус- от моминство към съпружески живот. Обикновено пояс, като елемент на мъжко облекло, запасват момчетата, когато навършат 15-16 години, т.е. когато достигнат полова зрялост и преминават в друга социална група. Той е символ на вярата за ново начало. Народните вярвания свързват “повуя” с изключителна растителна сила и го асоциират с дълголетие и здраве, както и с плодоносното начало.

Бръшлянът е неизменен атрибут на Дионис и неговата свита- менади, сатири, вакханки. Символиката на бръшляна е близо до тази на лозата. Съдът с цветята се поставя под лоза или под трендафил.

Според библейските представи една добра съпруга за мъжа си е плодовита лоза. Пред дома на всяка мома има лоза и трендафил, за които се полагат особени грижи. Мъзга, сок от лозата, се използва за намазване на косите, за да са дълги и здрави като нея. Пръчките от лозата са “въжя” (въжета), стъблата на повета са също “въжя”, люлките за люленките са също от въже, а и клонките на трендафила са “въжя”.

Освен като знак за плодородие, въжето се свързва със символиката на изкачването, на желанието за извисяване. В древен Египет въжето е символ на жизнения поток. В черна Африка е използвано като вълшебно средство: счита се, че то се превръща в змия,тояга, млечен извор. В Корана въжето е възнесенски символ, напомнящ въжето на шамана, чрез което човек се изкачва по небесните стъпала. В изкуството на маите и мексиканците висящите от небето въжета символизират божественото семе, падащо от небето, за да оплоди земята. Когато приближава силен дъжд, местните хора казват:” иде дъжд на въжя, на пръте”.

Поветът, лозата,трендафилът и въжето са от един символен ред, образуват едно синонимно поле, което е белязано с полисемантичност и с извънредно положителен знак- свързват се с плодовитостта и жизненото начало.

В Дионисиевия мит, за да изведе майка си Семела от подземното царство, богът дава на Хадес бръшлянова клонка. Одисей, когато влиза в подземното царство, също държи в ръката си клонка от бръшлян. По този начин им се осигурява безпрепятствен достъп до долния свят, а в същото време им осигурява и магическа защита ри прекосяване на границата между световете. В обреда той осигурява магическа защита на момите при преминаването им в друг статус.

Може да се направи асоциация и с гръцката митология, където женският пояс има вълшебни свойства- пази девствеността от зли сили (разпасването на пояса е готовност за встъпване в сексуален контакт). В местния говор за жена, която е полово разюздана, се казва, че е разпасана. Опасаният около кръста бръшлян може да се приеме като атрибут на женската хитрост за запазване на девствеността. При бракосъчетание, ако се окаже, че невестата не е опазила девствеността си до първата брачна нощ, на сутринта тя поема обратния безславен път към бащиния дом опозорена. Опазването на девствеността е издигнато в абсолютна нравствена ценност. В една песен от този край се пее:

Скривала съм ти,юначе
деветгодишни ябълки.
Роса ги не е квáсила,
слънце ги не е фáтало,
слáна ги не е пържила.

В образа на деветгодишните ябълки се долавят еротични асоциации с женските гърди и са сватбен дар на любимия – символ на опазената девственост (девет години е моминството). В гръцката митология, когато Хера се омъжва за Зевс, богинята на земята Гея и подарила ябълка като символ на плодовитостта. В други култури подхвърлянето на ябълки спадало към обясняването в любов.

Прави впечатление, че в празника мъжкото присъствие е почти символично. При напяването ти присъстват само като слушатели. Те правят люлките и люлеят момите. Макар и да не вземат пряко участие в обредното действие, момците вземат участие във всеобщото веселие при люленките. Това е обяснимо, защото в обредната практика с магии се занимават само жените, а няма съмнение, че тук става дума тъкмо за магия, която трябва да “осигури” сбъдването на желанията. Появата на момците като пълноценни участници в обреда с настъпването на деня, с изгрева на слънцето (до тук то е скрито, мнимо) е обяснимо от митологично гледище, тъй като мъжкото начало е соларното начало, свързано с деня. Времето на нощта, когато се правят магии, е женското начало.

Силно впечатление прави фактът, че ако намерят казана с китките, момците слагат в него мърша- умряла котка или плъх, или пък, което е по- честа практика, уринират и дефекират в съда. От съвременно гледище това несъмнено е опорочаване на най- светлия, най- хубавия, най- тачения празник и се е извършвал от незапомнени времена.

Нечистотиите се свързват с опорочаването, с отвращението. В “Книга на мъртвите на древните египтяни”(глава 52, стр.88) е казано:

“Ненавист! Отвращение!
От тях не хапвам нищо,
Защото са за мен погнуса, отвращение,
Нечистотии наместо дарове за моя дух!...
Да не изпитвам никога това желание!
Да не ги докосна никога с ръцете си
И със сандалите си върху тях аз да не стъпя”.

Според древни тракийски вярвания, твърди Аристотел, бялата мечка прогонвала преследващите я кучета с лошия си дъх, а от това им окапвала козината и им загнивали местата. Пак Аристотел твърди, че тракийските бизони охранявали малките си чрез мириса на изпражненията си, с които описвали кръг около тях. Тази асоциация не е неочаквана и е белег на супер- антикултура, по израза на Иван Маразов. Но мисля, че с дефекирането в казана става дума за нещо друго. Миризмата тук има функция да предпазва.

У много народи, в това число и у нас, екскрементите намират приложение в народната медицина и се лекуват редица заболявания. Кравешките фекалии се използват за възстановяване кората на дърветата, като се прави превръзка, считайки, че те са концентрация на биологична сила, способна да възроди кората. С кравешките фекалии са се замазвали подовете на къщите. В Африка мръсотиите са обект на множество ритуали, смятани за натоварени със сила, отдадена им от хората.

В ирландската епопея “Смъртта на Курой” откриваме сродно символично значение. Кралят на Лънстър Курой не получава нищо, вследствие на несправедливо разпределение на плячката, макар и да имал големи заслуги за победата. За да си отмъсти, той побеждава младия герой Кухулин, снема му косата и му накисва главата в кравешки изпражнения. На свой ред Кухулин съблазнява жената на Курой Блахнат. Мислейки, че омърсява Кухулин, Курой без да знае му дава нови сили, чрез потопяването на главата му в екстрементите и губи двубоя. Отново се сблъскваме с традиционната интерпретация, която вижда в екстремната способност да възроди организма. Смятани за вместилище на сила, екскрементите символизират биологичната мощ на човека.

В повечето традиции значението им се доближава до това на златото. Дори някои радиестези твърдят, че трептенията им са еднакви. Считайки ги лишени от всякаква стойност, те се оказват най- натоварени.
В ритуала те трябва да се разбират като материален текст в един сакрален обреден акт. Тази обредна практика явно е много стара и съвременното съзнание трудно може да я възприеме като сакрално- позитивна, но по друг начин трудно може да бъде обяснена. Не е възможно този акт да цели само опорочаване (днес не се извършва), не е възможно съзнанието на родопчанина да допусне най-красивия празник да бъде осквернен и то по този начин. Ето защо символното значение на екскрементите трябва да се принесе в символния ред на възраждащото начало, на плодородието, на изобилието, на защитата, на сакрално- позитивното и по този начин се вписва в общата символика но обреда. От супер- антикултурата за съвременното съзнание те стават белег на супер-култура (терминът е по Иван Маразов).

“Опорочаването” на празника от страна на момците има и друг смисъл. То е своеобразен протест срещу “омагьосването”. Традиционно с магии се занимават само жените и този акт е в защита на собствената свобода, правото сами да изберат брачен партньор, а не чрез наричане и магически действия да станат жертва на друг избор. В традиционното общество правото на избор на брачен партньор принадлежи на мъжа. Стари вярвания сочат, че при “сгледата”, когато близки на момъка отиват в дома на момата, за да получат родителско благословия и съгласие на момата за женитба, даже не е необходимо момъкът да присъства, може само да се покаже негова дреха.

Адралез в Неделино позволява да се вникне извън видимото, извън делничното и всекидневното. С богатата си символика, разглеждан като своеобразен материален “текст”, празникът дава сведения за изключителната духовна култура на хората, населявали и населяващи поречието на Узундерска река и околностите.

Колада edit

Някога Колада е бил сред най-почитаните празници в Неделино и околностите. Днес е трудно да се възстанови изцяло празника, защото хората, които биха могли да свидетелстват вече са починали. Твърде малко спомени има запазени, а днес почти нищо не се прави на този ден.

Коледа е честван празник дълго преди появата на християнството. Езичниците са го чествали като рожден ден на слънчевия бог. После християнските отци провъзгласяват Христос за Lux mundi, истинско слънце, спасило човечеството от мрака и превръщат Коледа в рожден ден на Христос.

Запазените оскъдни някогашни вярвания в неделинско сочат, че на Колада не се работи никаква работа, пече се хляб (пита), посещават се близките роднини, побратими и посестрими и им се поднасят опечените пити.

Седемдесет годишния бай Илия Петров твърди, че майка му на коледния хляб винаги е начертавала кръст върху хляба, преди да бъде опечен. Този знак поставяла винаги върху хляба. Други възрастни жители също свидетелстват, че жените са чертаели кръст върху неопечения хляб, но не са влагали никакъв смисъл в това (“…слагат чертички, кръсче, хиксче”). На Колада хората тук са си “хващали” посестрими и аретлици (побратими), разменяли са си дарове и се е вярвало, че най-силната връзка се е създавала на Колада.

Вечерта преди Колада момите вземат нечетен брой житни зърна и се “наричат”,че когото сънуват през нощта, за него ще се омъжат. Наричането е строго сакрален акт. Момичето, когато се нарича е в пълна изолация. То е извън всякаква общност. Обрича се пред себе си, без всякакво чуждо присъствие в моминската стая и с надеждата, че най-съкровеното и желание може да се сбъдне тъкмо в тая нощ.

Има и друга практика, която сродява обреда с гергьовското напяване на китки. Вечерта преди Колада (11 декември) преди залез слънце в медно менче всяка мома налива мълчана изворна вода. Оставя я в пълно мълчание под дюля или лоза на лунна светлина, но преди изгрева на слънцето тя прибира менчето до леглото си. Освен това последната хапка от хляба, който яде вечер запазва и го слага под възглавницата (в някои села слагат житни зърна). Момичето трябва да легне на дясната си страна и сутринта да станат пак на тази страна. Вечерта те се “обричат”: “Каквото ще ми се случи тази година, да го видя насън”. Ако на сутринта сънят се окаже хубав, желан от момата, изсипват менчето с мълчана вода в реката или близкия поток. Ако ли пък сънят е лош, водата се изсипва на суха пръст, та както жадната земя изпива водата, така и сънят да потъне в дълбока забрава. В деня на Колада момите отиват на извора, пеят любимите си песни, надяват се да срещнат любимия момък, веселят се. Има и практика житните зърна да се хвърлят край извора. Често момите повтарят тези обредни действия трикратно и ако се случи да “видят” в съня си едно и също нещо, то непременно ще се сбъдне.

Наричането ще е било много популярно, тъй като това е възпято и в песен, повсеместно разпространена в региона:

Три са Колади абричем,
триж са със тебе видевам (в друг вариант-триж та фъф съне видевам)
с масур червена каприна-
ти държиш пък я припридам-
тебе за тенки ръкаве,
мене за парен бурунджук (тънко копринено платно).

Народният творец е проектирал в съзнанието си един поетичен свят, свят на хармония и пълна взаимност. В народното съзнание преждата се свързва с нишката на живота. Преденето е символ на самия живот. Коприната пък е знак за благоденствие. Мечтата за бъдещия семеен живот на девойката, на която и предстои да промени социалния си статус, е свързана със хармония, взаимност и благополучие, които Кóлада трябва да осигури. Според традицията тя няма право на избор на брачен партньор, това е привилегия само за мъжете, но поетичното и въображение гради светове, достойни за перото на велики поети.

Байрям на хармана edit

Успоредно с асимилиране на родопчани в една нова етническа общност, в следствие на наложения ислям, приема част от народния празничен календар на асимилатора, но не изтласква от съзнанието на обикновените хора поверия, празници и игри, сраснали се с бита им. Понякога културните наслоявания така се смесват, че е трудно да се определи точно етническия белег, кои са отправните и точки, постепенните и преобразувания в историческата съдба на народа. Като че ли никога новият официален култ не е могъл да внесе пълен прелом в душите, срасли със суеверията на прадедите и като че ли Байрям е най-доброто доказателство за това.

Под влияние на ислямската традиция тук се е чествал празникът Байрям. Календарно се сменя и се пада през всички сезони. Познати са Малък Байрям и Голям Байрям. На Малък Байрям се коли жертвено животно – овен, овца, теле, крава, вол. Изискването е то да е “гадиносано”, т.е. да е навършило една година. От дясната страна на закланото животно се отрязват нечетен брой парчета месо – “пáеве” и се раздават на комшиите. Задължително се посещават родителите и се поздравяват . Прието е да се посещават и почистват гробовете на починалите близки, да се помолят на на гробовете им за спасение на душите им.

Някои жени се каносват.

Байрям се е празнувал на селското сборище. В Неделино са известни две места – Зиково бърце и Бабаческа бърчина. В околните селища публичните тържества са се правели на селския харман. За тях младите моми и момци се обличат в новите си дрехи. Момите са с кундри, шарени чорапи, кенарена риза, върница, мендил, на шията си носят украшения – гердани, през раменете си са преметнали сребърни накити – калеме, в които са поставени благовонии. На главите си носят шарени кърпи.

Момците също обличат новите си дрехи – бели чорапи, украсени в горната си част с разноцветни шарки, черен домашно тъкан панталон, бяла везана домашна риза, червен пояс на кръста и калпак. С особена грижа моми и момци се отнасят към дрехите. Тези, които обличат на Байрям са “гиздилни”, другите са “катаденшни”. Гиздилото на момите е тяхна целогодишна грижа, както и хубостта им. В една прекрасна неделинска песен момата моли облака да скрие слънцето, за да запази белотата на лицето си:

Сипни са ройни, облако,
вър ясничконо слънчице,
лютичко да ма не пече,
лицено да ми не вяне,
ачинки да ми не гарет.
Че нема да ма приляга
баш байрямсконо гиздило,
гиздило, още кичило,
дену на дене надявам,
на дене и на недяле.

Същият смисъл откриваме и в друга песен:

Люто е горко припекло
шеинско слънце пекливо.
-Изгарях, майчо, дагарях,
изгаряха ми ачине
и завяна ми лицено –
черна ще, морна да стана,
та нема да ма приляга
баш байрямсконо гиздило.

Празникът е свързан с всенародно веселие – свирни и песни огласят селото.това е празник-манифестация на женската хубост, красотата и жизнеността. Липсва всякаква религиозна насоченост на тържествата. Песните, които момите и младите невести пеят, са предимно за любов. Пеенето е двугласно, пеят се “наръчки” по подобие на гергьовденските наричания. Веселие и любовни задявки, огласят мегдана. Често стават и сватби. Когато празникът отмине, веселието продължава всеки петък. Тогава момите и момците казват :”Отиваме на петък”. Петъците са се чествали извън активния земеделски сезон, когато захване лятото, честването се преустановява до началото на есента.

Пеенето се извършва от две двойки, тройки или четворки момичета. Те застават на около десетина крачки едни срещу други. Първата група запява и тръгва към другата. Тя без да пее също тръгва и двете групи се срещат по средата, покланят се и гърбом се връщат на изходно положение. На връщане втората група подхваща песента на първата като повтаря същия текст. Всички песни започват с една и съща начална фраза: “Малеле, моя майчице, девойко мари хубава…”, след което се пее същинската песен. Съдържанието на песните е свързано с желание за скорошна женитба, за споделяне на любовта, изобилстват с любовни закачки. Импровизацията е тяхната най-важна особеност. Много от тях се съчиняват в момента и отразяват моментното настроение на участниците в празника. И макар в мелодичен план да са еднотипни, дори монотонни, то в съдържателен план зад всеки стих се крие истинско преживяване, свързано с най-съкровени чувства и са свидетелство за богата душевност, и невероятни импровизаторски възможности в публичното “оповестяване” на чувствата чрез магията на песента. Ето един пример, свидетелство и за това как са се създавали песните:

Га си ми пясне паискал,
чем оти да ти не напем.
Пяснена не я прадавам –
харисано я напявам
и тебе, севдо да напем,
и тебе сърце да сторем:
-Севдице, моя севдице,
бял канак да ми уградиш
в шумаратенска махала -
с оники бяли кумине,
с ирмибеш жемля пенжуре,
с гюмишени дереци,
с алтънени пармаци.

Народните вярвания бележат с особена знаковост хармана, защото на него се извършват много празници,обреди и обичаи. Заграденото пространство се отделя от аморфната среда на профанното и се институционализира като сакрално – място, където се осъществява връзката с божеството.Той е кръгъл и е умален модел на земята, но моделирането на свещените зони следва и небесния прототип. В центъра на хармана е забит стожера и бележи графитема на кръг с фиксиран център. То е обосновано на вярването, че това, което става на Земята, предварително може да се види от посветените изписано на небето. Небето също е медна тава в народните представи, а ролята на негов център се приписва на Полярната звезда (Анчо Калоянов).

Без съмнение харманът се възприема като въплъщение на благоденствието, от тук потича благоденствието, от тук потича реката на благословеното жито, тук се увенчават целогодишните усилия на земеделския труд. Харманът е място, където хората се събират във върховния момент, когато освен приятни грижи по прибирането и обработката на реколтата се отправят благодарности към божеството на плодородието. Няма населено място в община Неделино, в което харманът да не е обособен като типичен сакрален топос. Той се е превърнал в топоним, в пространствен определител за проява на масова култура. В землището на село Диманово има местност, която се нарича «Старата гумна», гумно(а) е синоним на харман, там някога се е вършеело селското жито, а в центъра му е бил забит стълб-стожер (царят, брадата или китката на нивата - фитоморфният образ на житния дух). Селският площад, селското сборище също се именуват «харман».

В неспирния кръговратен ход на звездите около полюса човекът в древността вероятно вижда проекция на онова, което се извършва на земята. Допустима е и версията, че е използван космическия модел при определяне начина на вършитба. Денонощната небесна графика, изписана от съзвездието Голямата мечка, служи за основа на мита за звездния център като пространството на благополучието, на неизчерпаемото богатство, където житото непрекъснато се вършее.

Погледнато от астрономическа гледна точка съзвездието Голямата мечка е най-ясно видимо образувание на северното звездно небе. За жителите на нашия звезден пояс то не залязва зад хоризонта, като другите съзвездия от зодиака, и по всяко време на нощта може да се наблюдава.Поради близостта си до Северния полюс се вижда как затваря един кръг около него. Съзвездието прави един пълен оборот около полюсната звезда за двадесет и четири часа. От тук идва и етиологичният мит за Калисто, представящ отговора на въпроса защо Голямата мечка не се потопява в Океана като другите съзвездия.

В “Одисея” Омир представя мистериално плаване-посвещаване на царя на Итака, като хитроумният мореплавател зорко следи движението на звездите:

“Сън не спохождаше никак очите му будни, следящи
зорко Плеядите и Воловаря, що бавно захожда,
още Голямата мечка, която наричат Колата-
тя се на място обръща и скритом Орион поглежда,
а в океанската пазва едничка не се потопява.”
(9, V, 231-275)

А.Калоянов, когато изследва фолклорната традиция, достига до извода,че Полярната звезда в митологичните представи е не само Златен стожер, но и Златна ябълка (5,с.109).Фолклорният мотив за златната ябълка съдържа същата символика на небесния център като извор на плодородие, изобилие, благоденствие и безсмъртие. Наративната конструкция от приказките, посветени на златната ябълка, може да се изрази във формата: открадване на скъпоценния плод от земята, който е въплъщение на заплахата на установения ред и благосъстоянието на царството; убиване на хтоничния противник, което довежда до възвръщане на благата и укрепване на хармонията, чийто център се явява дървото със златните плодове. В Гръцката митологична традиция ябълката е свещено дърво на Аполон. Скъпоценните плодове са присъждани като награда в състезанията в чест на годеника слънце, както маслиненото клонче в игрите, посветени на Луната Дева.

Известен е в преданията дванадесетият и последен подвиг на Херакъл, който се отзовава за целта в градината на Хесперидите. Някои древни коментатори разполагат чудна райска градина на запад до Херкулесовите стълбове, на Канарските острови, други в земите на изчезналата Атлантида. Аполодор е категоричен относно местонахождението на чудните златни ябълки:” Те се намирале не, както твърдят някои, в Либия, а при Атлант, в страната на хипербореите. Гея ги била подарила на Зевс, когато се оженил за Хера.”

Или дървото със златните ябълки се намира на север, в сакралния небесен център, където Атлант поддържа звездния свод. Там е земята на вечното изобилие, мястото на вечното блаженство, подчертано не само чрез маркера златни ябълки, а и като пространство, населявано от хипербореите, където ежегодно се оттегля на своята величествена колесница златният Аполон. Питагор, който изучава тайнствата в Египет, назовава съзвездията с особени имена. Двете небесни мечки се наричат “ръцете на Рея”. В Египетското канонично изкуство, на стенописите в храмове и гробници, е изобразяван образът на Великата майка като хранителка, защитница и помощница, въплъщаваща силата на неизтощимите оплодителни води. Често изписаното представя женски дървесни същества-нумени (като инкарнация на богините на небето Нут и Хатхор), израстващи от короната на дървото, от което са неделима част. Основната им функция е да раздават храна и вода. Или това са “ръцете на Рея”, които даряват блага, имащи отношение към пространството на небесния център.

Етруските жреци също структурират заобикалящата човека среда съобразно звездните знаци. Разпределението, актът на организирането на пространството било извършвано от посветените по време, когато забитият кол в земята не давал сянка. Той бил забиван на място, от където е имало възможност за обзор към всички посоки. По този начин лицето, извършващо свещенодействие се отзовало в центъра на сакралното,пространство. Жрецът първо се обръщал на север със своя жезъл, съединявал линията с Тин (върховно божество при етруските, което се помещавало на север), а след това определял другите посоки. Така организираното пространство римляните наричали templum. Предсказанията на полета на птиците също изисквало разпределението на човешката среда на сектори.

Ив.Венедиков в книгата си “Медното гумно” привежда цитат от лексикона на Суидас, в който действията на царя по своя характер са магически акт на изобилието, чрез очертаването на познатата небесна графика /./:”При император Юстиниян Носообрезания предводителят на българите, Тервел, бил на върха на благополучието….Той поставял щита си, който носел по време на война, и изправял своя камшик, с който шибал конете си и сложил пари, докато покрие единия и другия. Изправял копието си на земята и до краищата му натрупвал голям куп дрехи от коприна”. В приказките вълшебната пръчица може да извърши чудеса- от изпълването на трапезата с вкусни ястия, до построяването на царски дворец. Тя може би е първият прототип на царския жезъл, като инсигния на владетеля, и знак на могъщество.

Изправянето на вертикалата, отбелязването на центъра като магическо действие е жест на благополучието, което при египтяните се фиксира с възвисяването на стълба Джед; в хедските митове с получаването на двореца от Инара, с повесеното овче руно на дървото, дарено от Телепину, което е своеобразен рог на изобилието; същата символика се съдържа в ритуала salcluvenias при етруските и т.н.

Всички тези действия търсят ефекта на възвръщане на хармонията, като същевременно се отбелязва, застопорява космическият център като точка на покоя, символ на уравновесяващите сили и основен структуриращ елемент на пространството. Това е крайната точка на задгробното плаване на фараоните. Към същия топос се е отправил и Одисей в последното си пътуване, след възстановяване на царската си власт. Изписването на графитемата на кръг с център в словесни текстове и ритуалите е залог за осигуряване на изобилие и благоденствие, тъй като наподобява един от моделите на космическата хармония.

Гóски edit

Това е общо название за почти всички празници, които се организират в дома по различни поводи. Госки се събират предимно през неактивния земеделски период –през зимата, късна есен и рано на пролет. Поводите за това са много и обхващат целия жизнен цикъл на човека–за новородено, при сватба, строителство на къща, преместване в нов дом, в по-ново време дори при покупка на кола.

Госки “берат” жените. На госки ходят само жените и децата. Намерението да се правят госки се оповестява чрез “завáне” (зоване,поканване). Стопанката на дома определя, какъв кръг жени ще бъдат поканени и или лично ги канят, или изпращат някое дете да ги покани. Поканените гостенки задължително носят някакъв скромен дар, но непременно храна, който наричат “лупка”(от похлупак). Лупката се поставя в специален съд с похлупак-“сахáнь”. Съдът е или алуминиев или меден.

Стопанката, която “бере” госки поканва изявена кулинарка, която трябва да приготви храната,която включва –“госкина чóрба”-посен шарен боб с ориз, “пиляф”-ориз с месо и “клин”-сладка баница. За пиене се предлагат “шульки”,”шушульки”-варени сушени плодове или айран, а в по-ново време и газирани безалкохолни напитки или сиропи.

Жените се събират и сядат на “сафрú” по около десет за да ядат. Преди и след яденето те разговарят на различни теми като най-предпочитаните са тези предстоящи сватби, за здравето, както и за земеделските работи. Тук се научават всички новини, защото жените охотно си споделят дори и най-интимни тайни.

В съседните на Неделино селища госките също са популярни. Тук срещаме и някои отлики. На госки ходят и мъжете. Храната се приготвя от мъже. Гостенките също носят някакъв дар, но стопанката е длъжна да върне жеста и слага най-често от сготвената гозба или хляб. Има разлика и в именуването на госките – когато се правят за новородено се наричат “смидáль”, за сватба – “гéзе”, по други поводи – “сóфра”. Когато се правят госки за новородено, ставите на жертвеното животно се разчленяват, нито една кост не трябва да е счупена. Животното може да се вари цяло, и след като месото е готово, се отделя се от костите и последните се заравят около къщата. Мястото трябва да е чисто – да не се изхвърля пепел и други битови отпадъци върху него.

Госките са се утвърдили като най-типичната форма на социално общуване в община Неделино.


Използвана литература edit

  • Алигиери, Д., Рай.
  • Българска митология, С. 1994
  • Библия, С. 1995.
  • Бидерман, Х., Речник на символите, С. 2003.
  • Венедиков, Ив., Медното гумно, С. 1995.
  • Горанов, Р., Любомиров Св., “Гумното”- проекция на космическия порядък, сб. Жива старина, Р., 1999.
  • Калоянов, А., Българското шаманство, С. 1995.
  • Книга на мъртвите на древните египтяни, С. 1982.
  • Маразов, И., Митология на златото, С. 1994.
  • Маринов, Д., Избрани произведения, т. І, С. 1981.
  • Маринов, Д., Избрани произведения, т. ІІ, С. 1984.
  • Милетински, Е., Поетика на мита, С. 1995.
  • Омир, Одисея, С. 1971.
  • Шавалие, Ж., Речник на символите, С. 1995.